Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.06 10:55 - За мъжете и разбитите колене
Автор: mafani Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1524 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 04.06 23:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Като малка винаги имах по много ранички- лакти, колене, чело, глава, глезени. Мъжко момиче. Болеше ме, но бях горда, че съм като момчетата. Аз играех само с момчетата. Момичетата не ме искаха. И аз не ги исках. Лигли. Често, когато любимата ми раничка на дясното коляно правеше опит да заздравее, аз си я връщах обратно. Качвах се на люлката права, засилвах се колкото мога повече, обръщах се напред и се хвърлях върху горещия асфалт. Следваха кръв, болка, одобрителни момчешки възгласи, стиснати зъби. И нови рани. По-големи от предишните. А после, въпреки болката, или заради болката, се яхвах на колелото и карах като луда след момчетата из квартала. Ръцете ми трепереха, коленете ми пулсираха, даже в гуменките си имах кръв, но не спирах. Летях след тях, заради тях. Накрая, ей там, до блока на Боян, имаше поле, там играехме най-добре. Търсехме щурци и ги убихме садистично. Аз го правех най-добре. Беше ми жал за щурчетата, но харесвах възхищението в погледите на момчетата, когато късах крачетата и главичките им. Едни ги беше гнус, ама можело да се заразят от нещо, на други им беше мъчно. Но мен пък всички намираха за смела. И обикновени вафли крадях от магазина. За мен, за Наско, за Пешо и за Боян. За момчетата бях готова на всичко. Те не ме караха, дори напротив, но аз си настоявах да им се покажа и докажа. И с момчетата обичах да се бия. И момчетата да се бият за мен. Дразнех ги, за да видя, ще ме ударят ли. Някои не издържаха и ме удряха. В погледа на едни веднага виждах съжаление от постъпката, а на други откривах пламъчето на удоволствието. И ги настройвах, за да ги гледам как се бият- за мен, или по-принцип. Хубаво ми беше. Да бъда с момчетата, да се закачам с момчетата, да се доказвам на момчетата.
Така си и пораснах- с раничките, с бързото каране на колело, със садизма (душевния), с кражбите (душевните), с насилието (физическо и душевно).

И като голяма винаги имам по много ранички- сърце, душа, понякога следи от пръстите му по врата ми. Мъжко момиче. Боли ме, но съм горда, че съм като момчетата. Порасналите момчета. Аз и сега си играя само с тях. Или може би момчетата си играят с мен. Винаги ми е трябвала раничката на дясното коляно. Да си я имам и да си я чопля, да гледам как тече кръв, как се стича по крака ми, как влиза в обувките ми. Ти си ми като любимата рана на дясното коляно. Правя усилени опити да заздравееш, но видя ли, че избледняваш, просто не издържам белегът да си отиде безвъзвратно, и се хвърлям отново към теб. През глава, лудо, напред, устремена към болката. И старата рана, и новите рани толкова ги обичам. Защото са ми от теб. Защото ги правя, заради теб.


После се лекувам. Качвам се на колата (отдавна не карам колело, дори нямам, а толкова обичах), плача с любимата си песен, надпреварвам се със съдбата, а пейзажът се размазва около мен със 140 км в час. Боли ме, всичко ме боли. И ръцете ми са изтръпнали, и коленете ми треперят, нищо че по тях няма рани пълни с клечки и пясък, но пак кръвта ми сякаш пълни обувките. От раните ме боли. И заради раните ме боли. Влизам в най-любимия си пиано бар и започвам да търся мъжки душички, които да късам със същото удоволствие, с което късах крачетата на щурчетата. Крада им сърчицата, или поне се правя, че го мога, давайки им тялото си и те вярват, че поне за малко съм тяхна. И аз така вярвах за теб. Или поне толкова много ми се искаше. А после си знам сценария до болка- ще те потърся, ще се надявам да си в настроение и сам, за да ми кажеш единственото, което искам да чуя: „ела веднага!“ и веднага ще е на мига, защото аз съм пред вратата ти. Ще те дразня, за да видя дали ще ме стиснеш здраво, ще извиеш ли ръката ми, ще ме хвърлиш на студения кожен диван и ще хвърлиш ли по мен чашата си, а после и себе си. Само за да те усетя, само за да ме докоснеш, за да изпиташ емоция към мен и от мен. А после ще ти говоря за другите. Или ще ти ги показвам. Искам да видя, да погледна в очите ти, да усетя пука ли ти, действам ли ти. Искам ти да ме бутнеш, за да си разбия коленете. И да си отида. С кръв в обувките. С разбити колене.


И така живея, така съществувам, това съм аз- с раничките, с безразсъдното каране, със садизма (душевния), с кражбите (душевните), с боевете (душевни и физически).


Наскоро обаче разбрах, че имало лек за разбити колене. Бил безотказен. Масаж с масло от синчец. Две мъжки ръце- истински, галещи, топли. Две сини очи- нежни, обичащи, мои. Само мои. Така ми казват. И аз им вярвам. Топли устни. Жадни. За мен. Само за мен. За лудостта ми, за безумното ми шофиране, за идиотското ми отношение към света и мъжете. И когато лекуват раните ми, когато целуват разбитите ми колене, когато разбирам, че може да е толкова красиво да те държат за ръка и да ти галят косите, когато крадат за мене вафли и трият снимките на бившите си, се чудя, какво ме е карало като дете да скачам от люлката, да карам до изнемогване колело, да късам крачетата на щурците, ..... да се връщам при теб.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mafani
Категория: Лични дневници
Прочетен: 375079
Постинги: 127
Коментари: 1919
Гласове: 2061
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930