По принцип мразя високите мъже. Мразя ги 9 месеца в годината. Тогава нося най-високите си токчета и най-късите си рокли. Стърча над мъжете и се оглеждаме с тях в обратна посока. Не се целувам. Пия вино. Прибирам се късно. Или рано. Зависи от гледната точка. Винаги сама. Рядко повтарям. И не готвя. Не каня гости. Но гледам кактуси. Поливам ги често. Смея се много. Изкуствено. Като ноктите си. Нося най-червеното червено червило. И танцувам както не обичам. Както мъжете обичат. Никой не ме гледа в очите. И аз не гледам в ничии. Вечерите минават по план. Нощите са предвидими. Дните нормални. И е толкова лесно. Спокойно. Тривиално. По принцип.

В останалите три месеца съм страшно уморена. Нося кецове във всевъзможни цветове, а дънките са най-удобната ми дреха.

Тогава имам нужда да стоя права до някого, заровила лице в гърдите му, защото стигам само до там. Да потърквам нос в рамото му. Ръцете ми да са вдиганати толкова нагоре и да са толкова омалели в опити да го прегърна. Вратът да ме боли ужасно, взел неудобна поза, за да успея да го погледна в очите. Право в очите. А устните ми да са изтръпнали от толкова много целувки. Тогава обичам да ме целуват. Тогава и се наливам умерено с бира и се уча да правя крем брюле в нечия кухня- по мъжки уютна и по мъжки празна. И всеки опит е катастрофа, куп мръсни панички, пълна мивка. И смехът му.

Вечерям със скъсани дънки в хола му. Ям салати. Три вида. Защото обичам. И риба. Защото е полезна.

 Рядко се прибирам у дома. А кактусите ми искрено се радват, че няма кой брутално да се гаври с тях и с нуждата им от поливане. Нямам дълги нокти. Ползвам гланц. И не танцувам. Танцуват с мен. Слушам Depeche. Чета много. Вечер. В леглото му. До него. Плътно до него. И вярвам в съдбата, прераждането и задгробния живот. Пия мляко преди лягане. И го целувам. Дълго. И нежно. И заспивам с него, плътно опрян до мен. А дъхът му заспива в косата ми. Будя се с лице към него и не забравям да му се усмихна.

Сутрин нося старите му тениски, пия кафе от чашата му, защото по принцип пия чай, и бързам да си измия зъбите, докато той се бръсне. Надигам се на пръсти и го целувам по врата. А после цял ден ми мирише на него. Вечерите минават по план. Нощите са предвидими. Дните нормални. И е толкова лесно. Спокойно. Тривиално. По принцип. И винаги го гледам в очите. Право в очите. Следя го. Внимателно. Видя ли, че кремът ми брюле му е станал вкусен, заспивам долепена до дъха му, сутринта пия кафе от чашата му, целувам го по врата. За последно. Вземам книгата, която чете. Открадвам си я. И спира да ми мирише на него. Вечерта се прибирам у дома да наливам на кактусите вода, а на мен вино, да си нося най-високите високи обувки, най-късите къси рокли и най-червеното червено червило. Да чета книгата му. Да заспивам сама. Започвам да танцувам. Както не обичам. Но мъжете обичат. Тези над, които стърча. На които не им виждам очите. И които не гледат в моите. За да не го усетят. Да го открият в тях. А аз да го видя отразен в техните.