Събота. Сутрин. Седем часа. 17 юни. Само спане. Ставане?! Не! Студено е. Вали.
Кухнята ти мирише на онова убийствено кафе, което те кара да мечтаеш за италианските изгреви, нищо че умряхме от скука в Рим. Правиш палачинки и се радваш, че навън вали. Усещам те. Това ме кара да се усмихвам. Плановете за деня са готови. Говориш и не се сърдиш, че те слушат сънено. От време на време влизаш в спалнята за някоя открадната набързо целувка между две палачинки. И за да кажеш някоя глупост. За да е още по-смешно. И по-влюбено.
Винаги правиш закуска и кафе. И винаги ги носиш в леглото. И никога не е проблем, че няма време за съботното чистене в събота сутрин. И неделя е ден. Съботата просто по-добър.
Държиш за ръка. Не пускаш. Винаги гледаш право в очите. И никога не лъжеш. Обичаш. Истински. До болка. Познавам те. До болка.
Умееш да слушаш. Говориш. Красиво. Като очите си. Целуваш през минута. Правиш го уникално. Разтапящо. Неповторимо.
Малките жестове. Съобщенията. Тези с едната дума. Обажданията в най-неподходящия подходящ момент. Изненадите. Ти пред офиса ми. Само за минута. За една целувка.
Това си ти. Просто ти. Просто ми липсваш. До болка. Физическа. И ужасно много ѝ завиждам. До болка. Физическа. Защото е събота. Сутрин. Седем часа. 17 юни. Ставам. Сама съм. Студено е. Вали. А ти й правиш кафе. И сте в Рим.